Еволюция

Дъновизъм

Духовните вълни имат цялостно битие – те обновяват, а школите разтълмяват!

В изпълнение на Волята Божия е силата на човешката душа!

Историята като съдница извежда рано или късно на показ личностите, оставили дири в нейната нива. Някога Христос имаше само дванадесет души ученици и още седемдесет души последователи, осъдени на забвение, но един от мъдреците тогава казва: Ако това Учение е от Бога, то ще има своя път; ако е човешко, ще погине, както погинаха и други!

В българската история не само като смутители, но и като прорези на историческото и верското ни битие излизат няколко учения. В своята дълга пребиваемост на тази земя тя е набраздена от няколко религиозни школи, оставили знак върху душата и културата на народа. Богомилството например като школа има два големи момента на присъствие: първият е през Х – ХІ век, вторият – ХІІІ – ХІV век. Една друга религиозна формация, която придобива дори гражданственост с признанието `и за официално изповедание, е исихазмът. Адамитството, също така подчертано през ХІV век, е в сблъсък с исихазма, който не приема някои негови метафизични и догматични тези.

Ние наистина сме народ, който има един основен белег – белега да бъде духовна майка, да бъде духовна хранилница (колкото и нескромно да звучи) даже и на една цивилизована Европа. Българите получават посвещения в дълбокия Изток, който за съжаление остава само в своите си води, остава само в старомислието си. Радостно е, че ние имаме свои белязани личности. В поредицата на историческите векове стига да спомним дори само един Презвитер Козма, който като стълб в православието отстоя срещу другия, не по-малко забележителен – срещу Поп Богомил. (Поп Богомил много погрешно понякога е схващан или много преднамерено тълкуван в историята ни с оглед на лични или идеологически съображения!) Да спомним и един Патриарх Евтимий, който е изключение с приложение тезата на исихазма, тезата за безмълвието.

Безспорно, никой не може да остави диря, ако няма сияние. Една комета е отбелязвана, защото има своята голяма опашка, друга – своята драконовска глава… Но нещо е вън от нормалното. Като казваме вън от нормалното, не значи че имаме предвид анормално, а просто велико. И стига някой да е готов, ще му признаем достойнствата. Отделен е въпросът системата, която ражда тези велики посветени мъже, какъв нюанс дава на онова, що е било. Защото Йоан Кръстител например е изключение, но не е вън от утробата на юдаизма. А Христос е смирение и величие заради нещо ново! Тези неща трябва да бъдат разбирани и много добре схващани. Йоан Кръстител издига тезата за разкаянието, но тя е логична след като юдаизмът вече е дал своите повеления и дори всадил страх от Бога – докато Христос проповядва идеята за прощението и обичта към врага; идеята за единството; идеята за свобода от кръвната връзка. Ето големите разлики! (За съжаление теологията не ги прави, да не кажа предумишлено.)

Мнозина големи личности повтарят или нюансират вече даденото, но има такива, които идват и дават нещо съвършено ново –духовни вълни! Голяма е разликата между школа и духовна вълна и историята потвърждава това. Безспорно, значим е Питагор, но други трябва да са измеренията, когато ще говорим за Хермес, за Заратустра, за Буда или Христос. Школи винаги ще има и то много на брой, защото те нюансират, те отмятат страници от аналите на тайните, които съпровождат всяко голямо учение. Христос много открито казва: Аз говоря пред народа с притчи, а на вас ще открия тайната. И още: Тези, които имат очи да видят – ще видят; тези, които имат уши да чуят – ще чуят. Следователно Той има страница, за която някои нямат очи. В такъв смисъл трябва да се правят разграничения, без да се снема достойнството на личностите, давали школски знания. Духовните вълни идват за хилядилетия. Те обновяват, те имат едно цялостно битие, за което е казано: Ново вино в стари мехове не се слага. И затова трябва да разграничим новото от мекия, хубавия грим, който някои от школите дават само като разцветка.

Историята ще отсъди поведението на всеки Учител, на неговото учение и на изповедниците му. Тя не всякога, разбира се, е най-вярната съдница и не всякога, когато нещо е в забрава, то е, защото е невярно. Може исторически в даден момент да не е потребно – това също трябва да се има предвид, когато слагаме свои присъди. Потребността е въпрос и на йерархия на необходимостта. Понякога историята може да извика едно половинчато съзнание и да го облече в правомерност, защото е утвърдено, а една гениалност или една съвършена духовност да я отмине. И все пак, въпреки че отсъждаха за Христовото учение забрава, ние сме свидетели, че то съществува две хиляди години (макар и като религия доста изопачено). Буда е с пет души ученици, Христос – с дванадесет, отричани и неприети, но времето ги налага. Защо – защото са носители на духовни вълни, а не на школски образования, защото дават целостта, а не само поучения или тълмежи. Големите Учители изливат нов духовен живот и само с един израз отричат и извисяват над вековни традиции. Духовните вълни стават религии като вътрешна присъщност и като социална присъственост в историята на милионите; те са санкционирани от администрацията и приложени в хилядолетия.

Без да бъдем съдници, ще кажем това, което Петър Дънов и неговите последователи изповядват и прокламират като учение. Когато правим паралели, когато посочваме какво в това учение е битиейно и какво то повтаря от вековете, ние не отправяме упрек към никой, който е решил да колени пред един олтар и да изповядва един учител. Доколко то ще стане живот на милионите – вековете ще покажат.

Когато историята се изправи и извика своите личности, тя е длъжна да отбележи поне няколко черти от това, което ги прави човеци. Страшното не е, че всички Учители след смъртта си стават митологични образи, а че митологията се смесва с хиперболата. За това трябва не толкова разумното човечество да бди, отколкото интуитивното, прозиращото човечество да е наясно. Не митът е проблем – проблем е хиперболата! Основателят на Бялото братство в България, наричан от своите изповедници и последователи Учителят Дънов, прави безспорно една голяма бразда в българския културен и още по-подчертано – в мистично-религиозния живот. Защото ние имаме много религиозни представители, професори по богословие, авторитетни учени в областта на теологията и религиозната философия, но трябва да кажем, че те не оставят школи и последователи, а са само апологети на християнската църква и идеология.

Петър Константинов Дъновски е роден на 11 юли (стар стил) 1864 година в Николаевка – едно селце край Варна. Баща му Константин Дъновски е бил свещеник. Някъде този епизод се отминава (не зная преднамерено или не). Още в ранните си години в желанието си за повече вътрешна духовност и вярност към църквата той се напътва към Светата Атонска гора и по някаква „чудотворност“ е върнат, защото съдбата му е определила по-друг дар и по-велико служение – в т. нар. църковна борба. Константин Дъновски взема голямо участие в църковно-културния живот на България, и то не само като просветител. Българското възраждане е изключително – благоволение на Небесни сили и воля на национална духовност. В тази духовност узряват десетки личности, за да се извърши нещо, което в световната история няма аналог. За един малък кръг от години, не повече от петдесет, националният ни дух се концентрира и излива неимоверна благодат върху културното ни будно съзнание, върху църковната и просветната ни дейност, а и върху бунтовната (защото тя не е прекъсвала). Това не може да бъде приравнявано в никакъв случай с европейския Ренесанс. Той копира, а нашите възрожденци раждат националната ни битност в култура, в служение и в жертва – нещо невиждано и досега!

Майката на Петър Дънов се казва Добра – име, което се счита като добър знак и като добродетелност в един дом. (И в езотеричните науки се отбелязва важността на ритъма на името.)

В някои от информациите е казано, че Петър Дънов завършва Варненската гимназия. Според други съобщения, които приемам за по-достоверни, той завършва през 1887 г. т. нар. Американско научно богословско училище в град Свищов. Това показва, че Дънов е в редиците на обучение на протестантските школи, на протестантските формации. Названието „научно богословско“ е малко смутително. Няма богословски училища, които да не са научни, освен ако се приеме, че протестантизмът е по-научно богословие от православието – но това не е вярно по същина. И кое те наричат „научно“? Това, че отхвърлят преданията, че не приемат голяма част от тайнствата… Това ли дава „научен“ характер на теологията им?! Този термин е много знаменателен за поведението на протестантските формации – те винаги са се наричали „научни“, сравнявайки се със западното или източното вероизповедания, на които предоставят повече верската страна, а следователно и някои „ненаучни“ тези. Протестантизмът в целостта си, а и в отделните свои разклонения, не приема Светото предание, което и в двете други църкви влиза като задължително. А безспорно то, погледнато от окото на науката, щом е предание, не е научно…

След като завършва Свищовското училище, Петър Дънов заминава (1888 г.) за Америка и там се записва във факултета по теология в Бостън, където през 1893 г. се дипломира. През 1894 г. той завършва и един курс по медицина. Това е неговата последователна грамотност в учебни заведения. В биографичните информации се отбелязват всестранните му търсения за познания във всички области.

В Америка Петър Дънов се запознава и с мистичните и окултните науки. Оттук започва неговото духовно училище. Тогава Америка безспорно е най-пъстроцветната страна на религиозно-философски, но най-вече на религиозно-мистични учения. Протестантските общини набъбват през XIX век предимно там. Една много малка част има в Англия, защото непосредствено след прокламирането на протестантството там се оформят няколко отделни църковни общини, но в Америка те просто кипят. Тогава в апогея на своето развитие и в щедростта на духовната си трапеза се намира и теософското общество (основано 1875 г.). Фактически Дънов е сред богатството на мистично-религиозни идеи, чрез които намират своето философско обосноваване и признание най-странните за религията, най-неупотребените и отричани в цялост от официалната църква знания. Християнската църква на православието, на римокатоличеството и на протестантизма не приема законите за прераждането, за кармата и еволюцията. Дънов се запознава изцяло с тях и с някои от положителните, но непризнати официално науки, каквито са френологията, хирологията, хиромантията, физиогномията.

Има и едно непотвърдено сведение, че Петър Дънов е бил за кратко време и в Индия. Но дори и да съществува някъде потвърждение на този факт, нека не се смесват едно реално посещение с едно възможно духовно посещение. Човек духом може да посещава и планети. Чрез достиженията на цивилизацията реално се отиде на Луната, а други „нереално“ са ходили там хиляди години преди космонавтите. Ето другата възможност, която човекът носи като вложена от Божествеността му – да преминава всички материални прегради, защото той е и Дух. Това окултните учения приемат, изповядват и прилагат, щом има събудени сили. Теософията точно това прави: дава тайните знания на Хермес, на Кришна, на Зороастър чрез Блаватска – обстоятелства, които са реален живот тогава за американската религиозна култура.

В България по това време не можем да търсим подобно знание. След Освобождението властничеството на религията е в три направления: православието в своята традиционна умозрителност; католицизмът със своята униатска теза, воден вече от Драган Цанков; и протестантството (представено от американски и английски пастори, които основават няколко гнезда).

Запознал се с окултните учения, Петър Дънов се завръща в България през 1895 година и започва своята дейност. От 1895 до 1900 година се оттегля в самота, в съзерцание. Известен е неговият изказ: „Аз съм тук и се подвизавам за Господа.“ На 6.ІV.1990 г. той призовава своите ученици на среща във Варна; те са само трима – Пеню Киров и Тодор Стоименов от Бургас и д-р Миркович от Сливен.

От 1901 г. Петър Дънов започва дванадесетгодишно скитничество из България. Прави изследване на българина като френологическа форма за вложени възможности и усвоени дарения, които показват докъде е отишла йерархията му. Безспорно, всяка вибрация, която една върховна мисъл може да постави в душата и сърцето, се отпечатва в плътта. Измежду най-хубавите форми за изява например е възхищението, понеже то води до издигане на съзнанието. Една голяма мисъл може да вземете като свое богатство и да я осъществявате или една малка вибрация на сърцето да простите на врага си и да го обичате – всичко това се отразява върху тялото и дава съответните белези. Тези добродетели се отработват, за да направят гамата и на нравствените качества. Дори една само когато се събуди, тя вече има своя белег в сомата. Целомъдрие, богопочитание, прозрение… Те бележат своите знаци и върху човешката глава. Това изучава френологията и има богати френологически карти, от които може да се прави справка, без, разбира се, човек да се огорчава, че не притежава всичко, защото е в еволюция. Човекът от пещерата до гения е бог в развитие и тук е дълбоката тайна на искането да събуждаме Бог и да Го осъществяваме с добродетели. Цели дванадесет години Дънов се занимава с тези изследвания. Заедно с това изнася много беседи и лекции и с неуморност събужда и подготвя.

През 1904 година Петър Дънов се преселва в София, където с част от последователите си основава една малка група. Построяват си къщи – това, което впоследствие става квартал „Изгрев“. Там заживяват по един свой начин на живот: приемат законите за прераждането и кармата, спазват вегетарианство и въобще поведение, присъщо на някои езотерични школи и религии като задължително правило. През 1918 г. се слага началото на обществото на Дънов, наречено Бялото братство, което пледира идеята за новия човек, за новата култура. Започва издаването на списание „Житно зърно“ (продължило да излиза и след смъртта на Дънов) с главен редактор Боян Боев.

Идеята за Всемирното Бяло братство като мирова същност е известна отдавна на посветените. Докато Бялото братство, което Петър Дънов основава, има физическата си формула и физическото си представителство тук, за Всемирното се счита, че е поселение във висшите полета и то изпраща свои посланици като Учители (Орфей, Хермес, Заратустра, Лао Дзе, Кришна, Буда, Христос и т.н.). Всички те дават доктрини и обяснения както на Сътворението, така и на развитието. Светът се води от тази Всемирна Бяла ложа, от Великите посветени, които са над нашата еволюция и чиито енергии ръководят и създават ядра, откъдето човечеството взима дух, път, истина и служение.

  • Братството на Дънов е един добър емник на енергията, която Всемирните бели братя изливат, за да сътрудничат в това, което човечеството има да осъществява.

Тези големи Учители са в диплите на сърцата на посветените и те, връщайки ги като съзнание, осъществявайки ги като път, правят новото и по този начин дават култура (може би не всякога официална) на будността.

Има нещо важно в учението на Петър Дънов, с което трябва да започнем – това е идеята за културите. Тази идея, разбира се, не е негово самородно знание, а е дадена още от Елена Блаватска. Тя първа изнася тази тайна, която след това е разработена не толкова в дълбочина, отколкото е поевропейчена от д-р Рудолф Щайнер. После влиза във всички школи. (Дори розенкройцерите включват тезата за расите в своята космогония едва миналия век.)

Разбира се този, който не познава нещата, ще приеме, че всичко, което открива една школа, е рожба на нейния родител. Вярно е, че никой не може да се отдалечи от корена и никой отделен клон не може да даде плод, но трябва да е ясно, че един цвят, който ще даде плод, е оплоден от прашеца на друг. И нищо лошо няма в това, когато едно учение се разширява, но трябва да се знае, както казах, кога е школа и кога – нова духовна вълна.

От цялата тази литература е известно, че първата и втората духовни раси нямат земно присъствие. Липсва информация за тяхното битие тук. Първата основна раса е наречена Поларианска, след това идва т. нар. Хиперборейска раса (за тях Рудолф Щайнер пише много подробно в своя труд „Въведение в тайната наука“, издаден през 1910 година). Всяка културна духовна раса със своето идване развива и по едно сетиво у човека. Затова едва в третата коренна раса – Лемурийската, с нейните поделения имаме изградени паметници, защото са в наличие съответните сетива. Тогава живеят циклопите, които вече имат по едно око (то в шестата коренна раса, при наличието вече на петте сетива, отново ще върне своята зримост и ще стане един от органите за познание на света). За център на третата коренна раса Дънов сочи Шамбала (пустинята Гоби) – там има остатъци от циклопски храмове. Тогава се общувало с едносричен говор, а човекът на земята имал сънно съзнание. Счита се, че напреднали същества, наричани кибири, са се въплътявали, за да помагат на еволюцията.

За четвъртата коренна раса вече има пълна информация с подробности за нейните седем подраси, в които се осъществяват седем култури. Тя се нарича Атлантска с континент на обитаване Атлантида, който потъва. Има информация, че около един милион години преди нашето битие имала свое разгърнато съществуване и една съвършена за онази степен държава. Човекът бил с четири съзнателни сетива за усещане, с една непрекъсваемост в астралния свят. (Ето защо Ной трябвало да заспи – за да се премине от едната коренна раса към другата със събуждане на петото сетиво.) Според Дънов четвъртата раса има свои седем култури: рисхали, тлаватлийци, толтеки, туранци (планински китайци), урсемити (първоначални семити), акадци и монголи. От петата култура на четвъртата коренна раса, т. нар. първоначални семити, след това се образуват семитските племена и еврейският народ, който носи белега на богоизбран, за да стане утроба и майка на една духовна вълна.

В атлантската раса се води голям двубой да се разлъчат земя от небе, което тогава е било толкова осезаемо, че повече присъствие и знание хората са имали в астралния свят, отколкото във физическия. Атлантите знаели и владеели атомната енергия, но злоупотребили и преди около 480 хиляди години става първият от трите взрива, които разрушават Атлантида. Ето защо в старата книжнина на индийските племена се намират познания за строежа на атома. (А не както Гърция го поднася на неука Европа – неделим, и тя става много „цивилизована“.) Тук е ролята на великите посветени; тук е ролята на техните школи; тук е и смиреното дарение на Бога в Учителите и на Учителите в техните ученици – будност, която е отговорна пред Всемирния Разум!

Петата коренна раса също създава свои ядра и свои култури. Първа е древноиндуската култура, която е един великолепен епизод в световната история за знание и мъдрост под формата на епос. След това идва древно-персийската, трета е египетската ведно с асиро-вавилонската, която оставя това, което сега се нарича астрофизика. (Модерната физика нека отвори забравените скрижали и да види, че се е знаело не само всяка звезда къде е, но и какви енергии дава.) Четвъртата култура е гръко-римската. Петата е западно-европейската, съвременната. Тя не е мистична, предимно е рационална. И затова с един вътрешен бунт, с едно брожение в душите младежта на Европа и Америка преди двадесетина години се напъти с покъсани дрехи към Индия да търси дух, мир и успокоение, но явно не знаеше, че там още се къпят в Ганг, че Индия няма да им даде нищо. Върнаха се за съжаление с дрипави души! Защото тайното знание е в душите на посветените!

За европейската култура Блез Паскал казва следните думи: „Съвременният човек приема за по-голяма обида да бъде наречен глупак, отколкото безнравствен и лукав.“ Докато зороастристите например могат да приемат безверието, но не могат да приемат лъжата. Ето какви антитези има! Но да не забравяме, че за тази пета култура на петата раса част от Всемирното братство поиска да се вложи повече енергия за импулсация на ментала в търсенето му на цивилизация (отколкото енергия за нравствена престижност), която да даде и будност на духовните очи. Ако обхванем цялата духовна култура на човечеството, легитимирана в неговата история, ще можем да кажем какво да очакваме в шестата култура на петата раса. За Дънов това е идеята за побратимяването, когато трябва да се изведе и нравственост, и цивилизованост, и ум към свръхсъзнанието.

Петър Дънов призовава българския народ към един нов живот, към идеята да вземе в собствените си ръце битието си. Но той прави само едно приготовление на българската нация. А изказването му, че тя заслужено е носила своята казън от петвековното робство, защото преследвала богомилите, е напълно невярно. Ако се изходи дори само от социологията, се разбира, че подобни данни няма. Наистина дадени народи плащат дан за гонения, но, от друга страна, християнството дава своите жертви къде ли не, а не може да се каже, че казън получиха всички онези народи. Ако тук са вдигани клади – и другаде са вдигани, и то не по-малко жестоки. Винаги ще има инакомислещи и друговерство, но това не може да бъде достатъчен аргумент за историческа беда в размерите на столетия.

Българският народ има като стратегия предназначение за спасение на цивилизацията на Европа от инвазията на азиатщината, в резултат на което виждаме и столетната `и култура в областта на мисловните достижения (не в религията). Ако ние плащаме дан заради богомилството, би трябвало в такъв случай да е имало богомилска Европа, а такава няма. Следователно тезата на Дънов в същината си е невярна! Заради спирането на едно учение, което за някои е окултно, а всъщност е дуалистично, не може изкупителната жертва да бъде пет века робство на един народ. Не! (Византия изчезва от сцената, а няма богомилство!) Ако вижданията достигат дотам, че да се търсят оправдания да не се изсипе гняв върху нас, това е само пресметливост за защита, но не и прозрение в Небето!

Кое е невярното в учението на богомилите? Тяхната апокрифност извън страната ни е гордост, но неразбирането им на метафизичната тайна на учението на Христос е беда. Критиката срещу корупцията е съвършено правилна, но желанието да се отрече формацията държава е престъпно. Доведеното до формалност в Църквата учение на Христос е критикувано с основание, но отричането на Църквата заради това, че то е опорочено, е беда. И още по-същественото – изповядването на дуалистичното начало е нещо, което се провира и в тезите на Дъновото учение. Дори една голяма част от последователите му приемат, че са преродени богомили.

Има и още нещо – богомилството не беше учение, което можеше да се равнява на християнството, независимо че, както казва Дънов: „Християнството като църква се изгради върху скелета или върху сянката на Христовото учение.“ Че много ценности от чистотата на Христовото учение бяха занемарени, бяха отхвърлени – това е другата страна на въпроса. Тайната на преражданията се премахва от Учението на Христос в Петия и Шестия Вселенски събори. Това е официално решение, но Учението на Любовта в същината си не загива; една школа може да загине, но една духовна вълна – никога! Така тезата, че българският народ платил с петстотин години робство, защото гони богомилите, която се поднася на последователи и на общественост, е несъстоятелна по прозрение и оправдателна като поведение!

Другите пророчества на Петър Дънов по отношение на България са, че тя не бива да повтаря войните си, защото `и носят беди – нещо, което е вярно. Но една война не е въпрос на благопожелание, нито се стимулира от недоволство само: тя е плетеница от провиденцията на национален дух с тенденции за историческо развитие; тя е кармичност, която времето натрупва, и предназначение на еволюцията като степен на развитие. Осъдителността на войната идва не от това, че трябва да бъдем милосърдни, а от това дали законът е приложен правилно в неговата цялост като еволюция, като карма, като предназначение. Една духовна вълна е част от еволюцията, една война – също. Когато потокът тръгне към океана, срещу всеки бент той води война! Човечеството има бентове и има своя океан в Бога. Всички сме против войната като деяние, но не можем да я отречем като възпитание, като раждаща тенденции, защото тя събужда понятия, които стоят над ежедневното схващане на човека. Какво е идеята „отечество“? Днес нищо може да не значи, но вчера е имала значимост, защото е започвала от личното, наречено самозащита. А тази самозащита е възправяна срещу всеки звяр, срещу всеки бент, за да се отиде в океана на вечното.

Трябва ли да търсим вина в Христос като казва: Аз донесох огън и меч? Човекът води една голяма война – война със себе си, понеже е част от еволюцията. И ще я води, защото някой трябва да махне стария мях, за да има къде да се сложи новото вино. Воюваме в мистичен, космичен и реален свят чрез кръста – и като себеразпятие, и като световна мистерия. Боготворецът води война с цялото си творение, но казва на Ной да си направи ковчег: Над тебе е Моето благоволение, събери си чедата, ще направя потоп. В себе си потоп ще правим! Голямата култура е един потоп, за да избере годните за чистота и път.

Когато разглеждаме тезите на Петър Дънов за българите, съществена е идеята му за славянството. Не можем да приемем да се пее такава възхвална песен на Съветския съюз и на славянството. Разбира се, не отричаме предназначението на България, но като следствие от наличието на прабългарите.

  • България е белязана, тя е огнище и утроба!

И дори когато дъновистите имат самосъзнанието, че правят нещо ново, трябва да го познаят в лицето на България, а не на славянството. То е наистина неразорана целина, както те казват – това е безспорен факт, но славяните имат разточителство на неиндивидуализирана духовност. Това разточителство не идва само от просторността, а от липсата на един еволюционен етап, който трябва много внимателно да разгледаме, ако искаме въобще да знаем тенденциите на нашата история и духовните огнища.

Славянството като бъдеща култура, от което се чака в продължение на седемдесет години да даде пламък на света, е една илюзия. Всеки може да се излъже – и тогава в себе си трябва да се разкае. Но когато е излъгал един народ… Историята има този дълг – да проследи осъществяването на националния дух. И не е имало Учител, който да не е страдал за народа си. Иначе нямаше Христос да каже онези думи:О, Иерусалиме, ще настанат за тебе тежки дни – ще съсипят тебе и децата ти, понеже не узна времето, когато беше посетен. Учителите не принадлежат на никой народ, но имат чувство на отговорност към онези, от които идват, и към тези, на които ще дават Учението си.

Славяните са девствени по отношение на своята интелектуална изявеност, но не и по отношение на своята духовност. Те имат преимущество над Европа не защото са източноправославни, а защото имат великани на духа. Тук е заблудата на Петър Дънов – той подхвърля идеята за страданията, които има руският народ: бедите, които го сполетяват; трагичния спазъм, който трябва душевността му да усети. Защо? Църквата според Дънов е виновна за катастрофата на Русия, защото духовенството гонело Толстой. (Много се страхувам, когато има само рефлекс без дълбочини! Когато такъв рефлекс стане мисъл, той не е мъдрост.) Затова казва: „Болшевизмът е камшик на Бога, без да бъде сатана.“ Разбира се, тезата ни няма зло, има нееволюирало добро не дава на принципа на причинителя названието сатана (чието реално съществуване отричам). Неразвитието не е достатъчно основателно, за да бъде наречена причинената болка дело на Сатаната. А дълбочината на Толстой е в идеята му за непротивене на злото. Но той не я разтълмява в нейния генезис, а само прави една етична доктрина, достатъчна за социална съпротива, но не и за прозрение в развитието на историята.

В Русия има друго, по-одухотворено учение, така наречените духоборци. Те много повече допринасят за благото `и като молитва, отколкото поведението на Толстой – без да го осъждам и без да не признавам величието на този гений. Това че можем да имаме почит, не ни лишава от правото да казваме истината. Почитта е добродетел, но истината говори за божествено съзнание. Аз признавам гения му и ведно с това не мога да приема както социалните, така и духовните му схващания. Толстой не е духовният ас на Русия, а тълкувател на една само съставка, на един само елемент от Менделеевата таблица на добродетелите – именно идеята за непротивене на злото. В тази идея по-добре вниква Ганди и прави чудеса в своята държава. Той е изповедник най-напред на Толстой, но от непротивене на злото еволюира в тезата за мирна съпротива и вдига на борба милиони (а Толстой не можа да вдигне дори собствената си жена за поклонение).

Дънов поставя и въпроса за злото, което сполетява Русия, като пее венцехвалия на болшевишката революция – нещо, което и т. нар. махатми на Индия правят: изпращат своето „велико“ послание да поздравят Ленин за голямата истина, която донася! Никой не съзря в това покушението над човека. (Не като форма на насилие, защото чрез насилието като потребност се ражда и едно дете, но след това, както казва Христос, майката още не е спряла да плаче, а пък почва да се радва.) Индийските махатми не можаха да хванат пластовете на две съвсем различни тенденции. Идеята да се разрушава стабилитетът на едно изповедание не е достатъчна, ако новото зърно, което се слага, не е божествено, а е само човешко. Една революция, която руши църкви и религии, е истинска радост за индийските мъдреци и за европейските учители, защото ги освобождава от бремето на отговорности и от преследването от тези институти. Но не видяха, че тези „революционери“ носят двойно заколение. Защото в марксизма като идеология и в социализма като приложност – политическа, социална и религиозна, има три принципа, ужасни по същност. Първият – безбожие, вторият – класова борба и третият – революция.

Наистина много се учудвам на песента, която учителят на Бялото братство пише за комунизма и светлото му битие! Будността на Учителя на Любовта е да каже на фарисеите и на книжниците „варосани гробници“. Това е предназначението Му, а не да им пее химни на възхвала! Ако се търси подслон, той трябва да бъде личен, но не и на едно общество. Обществата са клади, личността е само подпалвач!

В учението на Петър Дънов стои, както споменахме, идеята за новия човек и новата култура. (Аз мисля, че в посланието на апостол Павел цитатът е безспорен: Трябва да се облечете в дрехата на новия човек.) Идеята е за шестата коренна раса вече, за нейното битие, а то ще излезе от майчината утроба и ще се храни от майчината гръд на шестата подкоренна раса на петата коренна раса.

Идеята на Дънов за културата, която ще носи едно ново духовно учение, преди това развиват и теософите, и антропософите. Но той слага ударението, че битието на новата култура ще е рожба на славянството като една облагородена почва. Според Дънов това, което не е могло да направи еврейството, ще довършат именно славяните. Трябва да се знае обаче, че кръговете, по които се развиват както една коренна раса, така и културите, които ще създаде, имат своя предначертан изказ в предтечите, кодиран в еволюцията като възможно осъществяване. И никоя от съответните раси или подраси, когато създава една култура, не може да изчерпи всичко, което е вложено. В едно мирово Учение също са сложени всички тенденции. Когато Христос дава Учението на Любовта, ние можем ли да Го упрекнем, че не казва нищо за Мъдростта? Не, тя е там! Или когато Буда дава Учението за Правдата, да кажем, че не е дал Любов? Любовта там съществува, но тя като духовна вълна е нещо различно от Творческия акт на Бога, сътворяващ човечеството и света. Духовната вълна идва да събуди дремещите сили на вложеното от Божието дихание развитие.

Шестата коренна раса ще има своите поселения определено в по-цялостен план. Дали един стар континент ще освободи място за нов, това e не толкова проблематично, колкото исторически определено и необходимо (както някога Атлантида е трябвало да освободи място за петата коренна раса). Тези бъдещи култури, които Дънов посочва, са вече известни и те ще бъдат утвърдени. А в периода на тяхното изграждане и школи ще се раждат, и нови духовни вълни ще прииждат. Именно с идеята на една нова духовна вълна Христос идва да смени предшествениците, да смени Правдата в лицето на старозаветието, а след това и на будизма.

Учението за Любовта с всичката своя цялост е големият канделабър на петата коренна раса. И оттогава насам имаме много културни и духовни школи, които разкрасяват, гримират (както вече споменах)Учението на Христос. С прииждането на шестата подкоренна раса на петата коренна раса ще дойде нова духовна култура, нова духовна вълна, за да може посятото вече да бъде жънато, а сятото днес да почне да никне. Жетварите, както казва Христос, са малко, жътвата е узряла. Жътвата на Правдата е узряла не затова, че е осъществена като социална, историческа и културно-духовна потреба и принцип, а защото е минала своите хилядилетия съществуване. Трябваше да дойде вълната на Любовта като прощение, която плисва, озонира диханието на всеки, като му казва: Обичай врага си! Слушай словото на Отца Ми! Христос подсказва, че всеки е един бог в развитие и с тази теза е можело да бъде ограмотяван човек, можело е да бъде обогатявана трапезността му, но не и още като плисък на духовна вълна.

Дънов дава описание за всички ценности и удобства, които шестата коренна раса щяла да поднесе. В беседите си казва, че ще се стигне само до два часа работа на ден и че човек ще има всичко необходимо. Тук неволно си спомням Томазо Кампанела, който в своята книга „Градът на слънцето“ пише за тези неща, само че той стига до четири часа… Светът никога не се е лишавал от това, което английският автор нарича утопия. Утопията е най-хубавият плод на човешката възможност, но докато стане религия не бива да не признаваме жизнеността на историята и йерархията на развитието!

С настъпването на културата на Водолея представители на шестата коренна раса ще започнат да се раждат на земята. Те ще гостуват и на други планети. Щом човек сънува, че може да лети, трябва да знае, че тази реалност е вложена в него и след хилядолетия ще я осъществи. Той не бива да се лишава от бъдещите възможности, но и не бива да губи отговорността за развитието си! В антропогенезиса и теогонията на петата коренна раса са налице вече две очи, пет сетива и цялата космогония спрямо предишните има съвършено друга структура. Това трябва да се вземе предвид, когато прозрението ни го дава. (Виждаме с каква уточненост един Жул Верн е предвидил подводницата.) Историческото време не е важно, важно е онова, което разгръща, събужда у нас все повече божествена усетливост за познаване на света край нас и промяната му чрез нас. Човекът „скъси“ разстоянието с Луната, но той не би имал нужда да го скъсява по този начин, ако беше упражнил пробудата на своето астрално и ментално тяло, за да отива дотам сам. Възможно ли е? Възможно е. Съвремието ни даде комуникациите, будността на петте сетива, а с шестата коренна раса ще дойде и шестото сетиво, т. нар. трето око. Вътрешната ни зрялост е проблем на пулсация, а не вече на хилядолетно развитие. Това трябва да се разбере – възможността на нашия сетивен свят, който, облагороден или осветлен от духа ни, много по-лесно (материята ни става все по-съвършена) ще ни услужи за една такава будност.

Безспорно ще намерим два различни бряга – брега на официалното религиозно мислене и това, което окултните школи донасят и дават на своите изповедници. Противоречие между тях има и в догматичните начала, и в метафизичните схващания, и в ритуално-приложната страна на религиите. Така например християнското учение приема Синовността като едноактово действие. Безспорна е тогава конфликтността с теориите на еволюцията и прераждането. Великото Всемирно Братство праща непрекъснато Синове с мисия на земята! Това Църквата не може да приеме, но Дънов въз основа на общата теза на всички окултни схващания проповядва постоянното раждане и идване на Божи Синове, които са едновременно и човешки.

Идеята за Единосъщната Троица обаче се губи при Дънов. Той първом характеризира Бог Отец като Божествената Мъдрост. Но Бог не може да бъде Мъдрост нито Истина – това са наши потреби, с които Му правим огърлие, слагаме Му обеци… Защо Му е на Бог Мъдрост, като е всичко! Бог Син бил Божествената Любов. Значи Бог Син няма да бъде Мъдрост!? В Бог Дух Светий за Дънов е учението за еволюцията на човека. А нали човекът е бог в развитие, нали ще бъде утре и Синовност – Син Човечески и Син Божий! Само Бог е мъдър, след това Синът ще си остане само с любовта, а Светият Дух ще еволюира човека?! Схема, която улеснява мисленето, но не казва тайната. Не! Това са свойства на човека, който носи Бог в себе си, защото Бог го е родил и човекът ще Го осъществява.

Човек е проява на Единното битие и не може да бъде разделян в божествеността си. Той може да бъде развиван и никога няма да му липсва Бог в него като Мъдрост, Любов и еволюция. И когато се осъществи, ще Го живее. Христос казва: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Докато не се извърви тази стълбица, ние не живеем, а съществуваме!

Човек се проявява в Единното битие и няма някой, който да не може да се спаси. Един Ориген дори има дързостта (макар че го отлъчват) да каже, че и дяволите ще се спасят. А те са сили, отпаднали от Божията благодат, защото Луцифер бе най-светлият ангел на Бога. За Дънов дяволите и ангелите са някогашни хора. Дяволите са онези, които хулят Бог, а ангелите пък ще се превъплътяват в свещени, във възвишени духове и затова ги нарича невидимите помагачи. Той казва, че когато те са били хора, ние сме били животни, а когато ние отидем в ангелския свят, животните ще стават хора. Това е в общата теза за преминаване през планетите на вълната-живот, но тя трябва да се сложи в протяжността на времето, за да се знае в коя манвантара става. Една планета ще изживее своите седем култури с по седем поделения и тогава, както е казано в индийската митологична религия, ще настъпи Нощта на Брама. Така трябва да приемем различните позиции по отношение на метафизичната, догматичната и приложната страна.

Мъжът и жената и за Дънов са два принципа – на активността и на пасивността: волята, която трябва да осигури битие, и утробата, която трябва мълчаливо да отхрани. Принципът на разумността и принципът на милосърдието и любовта се сменят и Христос добре го казва, когато Го питат какво ще стане с тази жена, която е сменяла седем братя за съпрузи (такъв е еврейския закон): Там не се женят! Полът като разделяне горе е принцип, а тук еволюционна възвратимост. Понеже ние винаги живеем и тук, и горе – като съзнание в себе си носим винаги всички полета. В даден момент властен е принципът мъж – волята, която трябва да даде пробив, откриване; в друг – жената, т.е. утробата, която трябва да съхрани бъдещето и да даде милосърдието.

Човешката душа според всички окултни учения има своето предсъществуване в милионите и милиарди години преди това и по закона на прераждането и принципа за индивидуализирането тя минава в развитие. Според Петър Дънов онова, което внасят Адам и Ева в нашия живот, е забраненият плод. (Всичко друго е последица, защото те стават наши родители след като излизат от Рая.) Този плод в християнството е причина за жестокото отмъщение на Бога – нещо, срещу което винаги ще протестирам. Но за съжаление както всички окултни школи, така и Дънов приема подобна теза. Той казва, че забраненият плод, това е съвременният егоизъм.[5] За мен това не е вярно. Наистина когато Адам и Ева живеят, те нямат мисълта за егоизъм още, тъй като не познават тезата за доброто и злото. Няма откъде да я познават, за да родят егоизъм, няма и срещу кого?! Змията, т.е. мъдростта у нас, не иска да сдели плода с тях, само им дава информация за знание. Адам го яде, но не знае сладостта му, само Ева казва, че е многожелан.

Забраненият плод е една от великите тайни не на егоцентризма, а на инволюционния период – когато човек не извършва грях, а само слиза, за да поеме обратния процес. Другото виждане е трохарство – познанието на закона за доброто и злото не е грехопадение и Бог го освидетелства в своя изказ: Адам и Ева ядоха от плода на дървото на доброто и злото и станаха като нас! Да ги изгоним от Рая, за да не ядат от плода на дървото за вечен живот. Ето признанието на Бога – да се търси тайната е вече въпрос на прозрение!

И като фигура, и като метафора егоистичното начало е една от големите потреби на човечеството за освобождаване от стадото, като преминаване от групово към индивидуално съзнание. Според Дънов индивидуалното съзнание е епицентърът, който разделя полето на абсолютното съзнание от полето на потенциалното съзнание.

  • СТЕПЕНИ НА СЪЗНАНИЕТО
  • Абсолютно (Божествено) съзнание
  • Космично съзнание
  • Колективно съзнание
  • Индивидуално съзнание
  • Племенно (родово) нисше колективно съзнание
  • Пантеистично съзнание
  • Потенциално съзнание

За освобождаване от нисшето колективно съзнание обаче, от родовата памет, пещерният човек е трябвало да се егоцентрира (в най-добрия смисъл на тази дума), за да може след това вече да премине в другите полета на себесъзнанието. Ако егоизмът в наше време е лош плод, това е социална и етична норматива, но не и генезисна. А ние говорим за генезисния проблем добро-зло. В пантеистичното съзнание цялата природа е наша мисъл и ние живеем с нея. Така човекът отреагира и може би наистина има нещо вярно, че с този отглас в душата му природата създава божествата, които са стихийни сили. Но това никак не го лишава от Бог, когато съзнанието му може да Го вмести, а не само страхът да Го оприличава и да Го определя.

Вложената потенциалност у нас е нашата първичност, в най-хубавия смисъл на думата, нашата примитивност, която има здравината да издържи всичко и която ни развива. От нея не можем да се лишим, тя е наш вътрешен свят. Носим я като потенциалност, като пантеистично съзнание, като племенно-родово поведение, като индивидуалност, като колективност; носим я като космично и като абсолютно съзнание. Така като в спирала от подсъзнанието се върви към съзнанието, себесъзнанието и свръхсъзнанието. Това е тезата за човека, която Дънов разгръща, и която окултните учения дават.

За едно Абсолютно съзнание трудно може нещо да се каже. Затова безмълвието в исихазма е едно велико състояние. Космичното съзнание има две опорни точки – едната е в сърдечната чакра, другата е в хилядолистника. Можем да кажем, че имаме две различни негови същности.

Колективното съзнание е аурно, светло поле, което една общност, един исторически дух или една национална сила са направили; което бди, храни и дава. То не е онова първично пещерно състояние, от което ще трябва чрез егоизма да се извоюва индивидуалност. Егоизмът е бил благороден, когато се тръгва от пещерата, за да се напусне стадото. А когато сте станали вече пастири, тогава трябва да обичате стадото и няма място за егоцентризъм. Това са обратите. И ето индивидуалното съзнание – то започва да се легитимира като личност. Това е, което не бива да отричаме и от което и да искаме да се отречем, не можем.

Дънов пише: В изпълнението Волята Божия е спасението на човешката душа. Но нека не се мисли, че когато изпълняваме само Волята на Бога, не развиваме себе си. В Божиите дела няма философски детерминизъм – човекът е свободен в правото на избор. И тук е въпросът дали той е сгрешил, когато е проявил дързостта да вземе плода на знанието. А щом знанието му дава проблема за раздвоението като воля в изпълнението, тогава ние не можем да го осъдим. Без полярност еволюция не се върви – поне до Разпятието (когато човек го извърши в себе си, когато надмогне този двубой между Дух и материя). Оттук той има свобода на избор. Но в изпълнение на Волята на Бога той не е чужд, защото е Негов. И този, който мисли, че трябва да се отрече от Волята на Бога, за да се изяви, той не е познал още, че е Божий. Няма друга сила (независимо дали се съзнава, или не), която да върши еволюцията. Затова тези, които са идвали да дават това прозрение или да осъществяват този път, са получавали и съответната градация – от светеца до адепта, от адепта до Сина Божий. Човечеството ще има нужда от тях, защото еволюцията е бавна, неравна, но човешката добродетел е, която ги градира. И тогава, когато в един миг само някой направи своята велика жертва, той прелива в живачния стълб на човешката еволюция радостите на своята духовна висота. Това е, което трябва несмутено да вършим в своите дни; това е, което трябва като тълмеж, като разгадка на вложеното у нас подобие да търсим.

Дънов приема малките и големите мистерии Христови, отричани от официалната църква, но негова е фразата, че „няма дърво, на което може да бъде разпнат Христос“. Да, за Христос няма дърво, което може да поеме разпятието Му, за Иисус обаче има.

  • Смисълът на Разпятието не е в дървото, а в двубоя между Дух и Материя!

Дори исторически Разпятието да не е вярно, като мистериален акт на личното ни поведение до момента, когато материята бъде одухотворена и от гроба, от нашия ковчег, излезе Възкръсналият и каже: Дерзайте, Аз победих света!, разпятие винаги ще има. В поредицата на коренните раси Разпятието е преломният момент от инволюционния към еволюционния етап. Arbor mundi –дървото на света, e и ос на света – Axis mundi, около която той се върти. Несъгласието с изповеданието на другите не значи, че трябва необходимостта на мистериалния акт да се отрече като реалност на космичната потреба. Космосът като световна ос винаги ще има нужда от разпятие – двубой между Дух и Материя! Това е една логическа последица на жертвоприноса като идея, в която трябва този двубой да се извърши. Не може страдалецът да не мине през това вътрешно разпятие, иначе ще счита, както един монофизист в армено-григориянската вяра, че Христос е само с Божествено естество и следователно много лесно Му е било без физическо естество да мине през Разпятието. Човек трябва да мине във физика разпятието си, защото материята не трябва да се отрича, а да се одухотворява. Този, който отрича материята, той не познава Бога в Сътворението Му.

Идеята за Възкресението в учението на Петър Дънов е същата, както при теософите, антропософите и всички окултни учения. То ще се повтаря – Христосовци ще има, докато човечеството се осъществи. А официално се приема, че Христос е възкръснал едноактно, един път завинаги. Той казва: Тези, които Ме следват, и по-големи дела от Мене ще вършат. Това не е поощрение, за да изходят тежък път, а една голяма истина.

Друга констатация на Петър Дънов е, че битието не се изчерпва в триизмерната материя на света – нещо, което всяка окултна школа градира в полетата и в телата ни. Официалната църква не признава тази йерархия, но не може да не признае йерархията в Божието царство, защото разделя душите там на адови и на праведници. А католическата внася и междинно поле – чистилището.

Разбира се, Църквата отрича идеята за коренните раси, отрича идеята за ясновидството и яснослушането, като ги предоставя само на онези пророци, които са били до времето на Христос. Затова Дънов казва, че сегашната Църква е построена върху сенките на Христовото учение. Да, тя е мъртва, мъртва е голямата вяра. Но винаги ще твърдя, че има разлика между Учение и религия. Религията е една приложна идея на Учението. И тя непременно ще всмукне традицията с нейното бреме на митологии и на ритуали. Когато се отработва философската `и концепция, тя започва да губи от своята първична чистота. Ако в такъв смисъл приемем този израз, макар и малко да го омекотим, можем да кажем, че различията между Учение и религия са не само реални, но и очебиещи.

Една от най-великите възможни сили на религията като нравствена градация е монашеството. (Вече няма монашество – има монашествуване, а това са различни неща в извора на чистота.) Една нравствена градация отива до обречение, каквото прави св. Иван Рилски, каквото правят основателите на монашеските ордени в християнството (макар че 600 г. преди това има монашески ордени и в будизма). И в такъв смисъл може да се говори, че църквите са вече сенки. Може би и затова в основата на всяка църква се слага свята частица – реликва, за да има духа на този, който е неин бдител.

Дънов отрича кръстенето, иконите, обредите. Днес никой не може да каже, че принасянето на един жертвен овен трябва да е обред – но някога е бил необходим. Стихийните сили освобождават терен за Едноличното божество, но нужно беше още малко да бъдат хранени с кръвна дан. Човечеството обаче трябваше да възмъжее в силата си на съпротива срещу отрицанието и да надмогне жаждата им. Бог казва на Аврам: Ето овена! Първото, което е поискано от човека, е да осъзнае, че пътят му е жертва – заради неговия Отец, а след това той трябва да прилага жертвата, за да удовлетворява Себе Си в дан на Бога. Ето тези знания трябва да се дадат, не обредите да бъдат отричани.

Не може да се отрече причастието; не може да се отрече и кръщението – то не е затова, че с потапянето във водата човек се освобождава от първороден грях, а за да бъде той астрално охран`ен! Явно е, че водата не е достатъчна, защото Христос кръщава и със Светия Дух! Ето сублимацията: съпричастието с Божеството е вашата пълна духовна зрялост на принадлежание. И затова хлябът и виното преосвещаваме в тяло и кръв Господни. Съприсъствието на Божеството у нас, докато с Дух и мисъл Го постигнем, ще има и своя материален израз. Когато Бог осъществява мисълта Си за човека, му дава материален израз, иначе щеше да остане само въображение. Адам е и плът, и мисъл! Това трябва да се разбере и тогава да се осмисли обредът, защото няма религия без олтар и няма олтар без обред! Може в дар да бъде принесено едно цвете, вместо в жертва най-здравото и хубаво добиче, както е в иудейството; може да бъде поднесена една дума, щом вече живеете с думи. Но само за Христос досега е казано, че думите Му дават живот. И още – че поучава с власт (Той отрича светската власт в пустинята на Изкушението). Човекът е свят и светостта вътре в него е необходимо да се опази. Така трябва да се разбере ролята и на най-обикновения обред, защото човечеството бавно ходи, но сигурността му е в храма.

В Учението на Бялото братство стоят идеите за прераждането и кармата. Тях можем да намерим във всички окултни учения като подчертан факт. Великите школи посочват пътя на едно идване и отиване, на вложените възможности, с които човечеството ще трябва да тръгва. Тук е конфликтът с официалните религии – в идеята на прераждането, в тезата за коренните раси, които осъществява историята. Това дали една воля, или институция ги изповядва, няма никакво значение, защото тайното знание историята си го осъществява. Когато Христос разкрива Своето учение, то не е прието от цялата иудейска общност, а само на отделни места или от отделни личности. Но това, което провиденцията с нейния Свещен дух изрича: Това е Моят възлюблен Син, Него слушайте, и това, което историята има да направи, се осъществява.

Всеки ред в природата според Петър Дънов има своето равновесие от трите закона – закон за гравитацията, който определя и развива материята; закон за мисълта, който развива ума до точката на съвършенство, и закон за „биоса“ – живота на душата, който пък е въпрос на духовното ни присъствие във висшите и нисшите полета. В нисшите полета човек може осезаемо да не прилага будността на Духа, но не може без неговото присъствие, ако иска да се осъществява. Дори и най-обикновеното цвете проявява своя „биос“. От този общ план се развива цялата Божия творба, наречена Природа. Човекът в този план е воден от еволюцията като закон за цел от нисшето към висшето, за да осъществи основната тенденция – сътвореното от Бога да живее у Бога. Безспорно във всички тези разпластявания главни и основни тенденции винаги ще има. Ще има Закон за Правдата, закон за Любовта, закон за Мъдростта, закон за Истината. Всичко това съпровожда, а до каква степен го осъществяваме, е въпрос на еволюционен етап. Но никога човекът и природата не са лишени от тези направления. Никой не може да оспори, че няма проява на истината в природата. Ако не я вижда като изказ, трябва да я види като пулсация! Не може да се каже, че няма проява на любов в едно дърво или в едно животно. Изказ няма, но процес – да! Нищо в тази планета не е лишено от който и да е принцип. Те като предназначение за самосъзнание се носят от човека, но ги има в света. Самата борба за съществуване ги показва – показва един инстинкт, в който има всичко. Затова можем да видим наличието на общ закон, наречен Братство. Това е тенденцията на Мировото учение, това е и искането на Дънов, когато възпитава своите ученици: „Създайте помежду си братство на съприкосновението – от инстинктивното до съзнатото.“

Материята се превръща в енергия (това физиците го доказаха); енергията преминава в светлина; светлината се кондензира в мисъл; мисълта преминава в любов; любовта е един плод на Духа; и Духът – проява на Твореца. Това е схемата, която Петър Дънов дава и част от нея вече се доказва от достиженията на съвременната физика и психология, което ни свидетелства за реалността на мисълта и нейния двигател Духа. Ако приемем тази йерархия, тогава защо се страхуваме от възможностите да ускорим присъствието на това, което шестата коренна раса ще ни даде; защо трябва в една ленивост на духа да чакаме пулсации? Та нали с будността на нашата сетивност ние усвояваме света и започваме да го движим! Много евтино е извинението „всичко е карма“ или „чакам благодатта“ – както всички протестантски изповедания правят. Не, човекът ще трябва да се осъществява като божество, за да позволи на Твореца да направи в него най-великото: „Аз и Отец едно сме!“

Излъчванията, които великото Всемирно братство дава, според тезата на Дънов се проектират в човека в четири лъча – светлина, живот, любов и свобода. Лъчът светлина действа в ума с пулсация той да намери пътя; животът – в душата, за да се постигне целта; любовта – в сърцето, за да обедини живота. И накрая – свободата действа в Духа, за да концентрира силите. Тази четворка създава зародиша на Шестата коренна раса като духовна трапеза. Усвоявайки или вграждайки в живота си четирите лъча, според Дънов ще живеем в онзи Град на слънцето, където всичко е в хармония с Божеството. За мен не Свободата внася хармония в Духа, тя е само условие – Духът е, който освобождава. Той може да освободи човека от веригите – от най-нисшето му царство до най-висшето, и да го направи царствено свободен.

Един от най-подчертаните белези на това, което слагат като символика дъновистите в своето учение и в своето утвърдено общество, това е триъгълник с котва в него, вписан в окръжност с надпис: „Глава на твоето слово е истината.“ (Теософията има надслов „Няма религия по-горе от Истината.“) Емблемата пък на Дъновото общество е живият кръг (както е и при теософите), в който е вгърнато: „В изпълнението Волята на Бога е спасението на човешката душа.“ Вътре има пентаграма и върху нея са нанесени петте добродетели, или изисквания, които трябва човек да постигне, ако иска да получи освобождение – лъчите на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, на Истината и на Добродетелта. Петте добродетели са съпроводени с будното око, символ на всемирното знание, а триъгълникът, в който е вписано окото, изразява Божията същност. Изобразена е вечно горящата мисъл – птицата Феникс. Има нож, книга, чаша и ключ. Дървото, бих казал, че е на живота, тъй като плодът от Дървото на доброто и злото се яде вече. Човечеството в шестата коренна раса ще яде и от плода на безсмъртието. Чрез Дървото на доброто и злото човек трябва да вложи принципа на развитието си и чак когато стигне своето съвършенство, той ще може да вземе плода на вечността! Във всички досегашни легитимирания във видим и невидим свят, човек се ражда и умира. В Шестата коренна раса обаче той ще посегне към плода на вечността и безспорно тогава в седмата ще познае безсмъртието. Ще овладее и пластиката на материята – възможността да я събира и пръска.

Самата пентаграма служи като образец за паневритмията. Паневритмията е една ритмична игра, която се изпълнява от групи от по пет двойки. Образува се мистична верига – пет лъча, които изхождат от общ център. След това в паневритмичния кръг се играе упражнението „Слънчеви лъчи“, като композицията вече е от дванадесет лъча. (Известно е и поведението на дъновистите да се посреща сутрин слънцето като един обред.) Паневритмията е един всемирен танц на душевна енергетичност и на взимане на прана и святост от света на природата, защото човек трябва да се види в природата, не вън от нея. Пощадата над природата, за която сега скърбим, е един късен плач, но все пак много потребен. Срещу това разбойничество трябва всеки поотделно да въстане, да опази дървото, да посее цвете пред къщата си или да благодари на Бога, че ги има. Природата като цялост е видимият лик на Бога и когато ходи в нея, човек ходи в себе си. Ако така се гледа на нея, тогава се сътрудничи в нейната еволюция, която обслужва и нашето развитие. Но има и друга страна – да влезем в оная природа, която Бог е сътворил у нас с Диханието Си, за да се освобождаваме от властта на обстоятелствата, защото за Него те не играят роля.

Паневритмията в своята основа е мистично, магично и волево действие. Въпрос на душевна присъственост, която, разбира се, има своето влияние. Не всеки ще усети нейната ритмика, но безспорно като акт на упражнение, като акт на мистично живеене, тя се прилага. Рудолф Щайнер, както казахме, също я прилага, и то много по-рано. Паневритмичността не е негово откритие, нито на Дънов, а на индийците. Тя води началото си от много стари религии. Нещо подобно има и при огнепоклонниците. В България също има огнеигри (нестинари) и те правят подобни упражнения, преди да влязат в огъня, докато изпаднат в един мистичен транс. Може ли да не изгорят краката им – може, щом събудят в себе си етерния двойник и астралността. Това не е някакво чудо, а даденост, която се упражнява и прилага.

Когато се протестира срещу обреда, срещу кумира; когато се протестира срещу образното поклонение, нека не се забравя тайната, скрита в него, както и йерархията на поклонника. В разказ на Достоевски се говори за един духовник, който носил свещен съд с целебни води: някои се покланяли пред съда и го целували, други протестирали, защото рационалното им чувство не можело да позволи да се целува съдът, вместо да се тачи свещената течност. Така се случило, че счупили съда и течността се разляла. Какво да правят, как да се поклонят тогава на светостта? (Ако някой ни разчупи и у нас излезе Духът, кой може да го види?…) Решили да съберат това, което е останало, но земята вече го била погълнала. Затова, ако някой протестира срещу обреда, нека първо намери формула, която може да опази тайната на Духа, без да проявява суеверие. Трябва да знаем, че свещен е и съсъдът, в който е съхранен Духът ни! И ние ще му дадем почит, но можем да се пазим от обредност, която ни хаби. И в този смисъл има известни отдалечавания, когато са отказани някои тайнства в дъновизма. Идеята да се освободим от религията и да направим независимо нашето съзнание носи опасността да се освободим от онова, което съхранява Духа. Защото духовност трябва да предаваме не само на своята душа – ние трябва да одухотворим и своето тяло! Материята е продължение на Божията мисъл, а манифестацията е дело на Божията воля. Така че осмисленият култ не ни лишава от духовност, но и бездуховността не унищожава култа.

След като Кришнамурти обявява от трибуната на теософското общество, че не е новият миров учител, той е питан дали това не е Дънов. Безспорно, ако Кришнамурти е имал това знание, най-малкото щеше да дойде да се поклони на Дънов. Независимо от това, че не е Миров Учител, ние можем да благодарим на всеки, който е сътрудничил в пробудата на човешкия род, а какъв разряд ще получи в мировата йерархия и в историческото признание, е отделен въпрос. Историята ще изпречи на своя екран всеки и всеки ще получи съответстващата му преценка, без да се осъжда верското родолюбие и поклонението на тези, които са вярвали!

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmail