До Мен, До Вас, До НАС

И това писмо го пиша от месеци във себе си. Ето го сега и на електронен лист. Все ми се иска, получателя да чува писмото, което отдавна пращам му, докато пиша в себе си. И знам, че го прави. Но и знам, че толкова са много писмата, които си пишем във себе си и извън…., и виждам колко бавно се случват нещата с получаването, прочитането, разкодирането, ако е необходимо-превеждането, разбирането, сортирането, ползването…., че ето на, сядам да пиша това писмо и на лист 🙂
Това писмо е до мен. Може би ще си кажете: „Хм, защо пък й е толкова месецо-емко да пише на себе си и защо го споделя с „нас“?“ Трудността, идва от деликатността и всеобхватността. Та всички „вие“ и всичко съществуващо сте толкова деликатни и всеобхватни… А споделянето на писмото до мен с вас, е поради факта, че сме едно същество, което очеизвадно е все още в процес на осъзнаване, че „множеството му части“ са едно неделимо цяло и, че отдааавна страдат неразпознавайки се като такива, като ЕДНО, нечувайки „друг-дриги му“- множеството „частици“ на ЕДНО-то. Поради което неразпознаване, особено на „частите“ решили да се проявят в човешки тела(ние), неможе да се случи ИСТИНСКОТО функциониране на всички „части“ не като, а бидейки ЕДНО, цяло. Вътрешната ни „човешка“ съпротива, която се проявява и навън, в цялостното ни поведение като „човеци“, открих за мен, че се оказва мнооооого силна. Мен ме е страх от вас „човеци“. Понякога, ужасно много…. Но загубих всичко 🙂 Нямам повече какво да браня. А и всъщност никога не съм. На колене съм. Дете човешко, голо, с обръсната коса, ръце разтворени в страни, отпуснати надолу към земята обща, докосвайки я нежно с върховете на разтворени широко пръсти. Седя си на петите. Коленете, те също ми земя докосват и се молят. Главата ми е сведена, брадичката отпусната навътре. Но колкото и може би да ви е странно, главата ми е едновременно и права. Очите ми са едновременно затворени и широко-отворено, потънало-изчезнали във всичко. Те бавно се изтичат. Изтичат сълзи, радостни и тъжни. Понякога може би пресъхват. Но устните ми винаги са, усмивка топла. Във себе си усмихвам се, поне. За да може навън, за тоз, комуто му е нужно, други форми да предава. Така стоя си от години всъщност. Вече векове. Сълзите ми, поят реките, езерата…. А те пък съществата, живеещи и учещи тук на „Земята“. И нещото във мене ги дарява със всичко нужно: водата, въздуха, огъня, земята,…… духът, проникващ, ваещ ги във вечността им. И моля ги, тъй него също: „Бъдете и играйте внимателно с плътта ми“. А „външно“ се изправям в себе си. Бавно, леко. От колене. Заставам аз на пръсти на крака. И с върховете им едва прахта докосвам нежно, рисувайки извивки. Главата ми все още сведена е и ги виждам през сълзите- прашинки, фини, меки… Нагоре пърхат. Аз вече гледам ги с почуда, протягам им ръка и се усмихвам. Ах, кацат 🙂 Докосвайки плътта ми се превръщат във врабчета…. пухкави… Глава разтръскват енергично. Ха! Очите ми разтварят се широко и устните оформят същото усмихнато, широко: „Ха!“ Врабеца във дланта ми, глава погали о плътта ми, после ме погледна, изцвърча. На лакътя ми той подскочи и литна назад от ляво, около „моята глава“. Затанцувахме тъй с него двама. Запърхахме „във въздуха“…. Одеждата ми бяла, дипли се тя също в танц, и въздуха, врабеца, всичко…. гали. А аз стоя все така на колене, гола, с ръце разтворени в страни и сведена глава пред вас. Пред всичко. С очи, широко отворено-затворени, и стичащи се в коленете ми към вас, чрез сълзите ми, радости и тъжни…..Така стоя си от години всъщност. Вече векове. Сълзите ми, поят реките, езерата…. Около мен понякога е океан. Когото галя. Измивам се с водата „му“ завъртайки се плавно, измивайки във себе си и вас. Измивайки всичките човешки болки и тегоби, рани… Това го правя от години…. И моля се, о моля, позволете, нежно, през/чрез/във „вас“, „аз“, да играя. Без специално разрешение за туй да искам. Не за мен тук става дума, а за вас. За „вашата“ игра, тук на общият ни дом-училище Земя, заедно с безбройни неща, същества…. Умолявам ви, с обичащи очи, уши, усти, ръце, крака и носове, докосвайте вий всичко. Помагайте на мен за туй, аз ще помагам пък на вас. И в думите ми няма: „ако….., то…“ За мен ги няма. И понеже, от както се незнам, знам, че аз съм танц, обръщам се с молба към всички деца-танцьори, доброволно да напуснат службите си и да се обърнат с всеотдайна помощ към всички затворени деца човешки. Затворени във лудници, в затвори, болници, във всякакви „лечебници“, във домовете им, във тях самите. О моля ви деца човешки, там идете, помогнете. На братята си и сестрите, майките, бащите… моля…. Помогнете им отново да си спомнят, да се движат, да се смеят и играят, да се катерят, пеят, скачат, рисуват, „грешат“, без да се чувстват грешни, с усмивка детски чиста и сърдечна. Моля помогнете и на „гледачите“ им също, във същото. Пак с тази танцувална нежност… Незнам какво да сторя. От години. Незнам. Признавам. Затуй ви моля всички-всичко: „Помощ.“ Да, знам, за помощ викащите сме май много…. Аз също търся с кого безспирно да танцувам, без да се страхувам…. Доверието ми във вас, едва последната една година разбирам, е сведено до минимум. Мнооооого отдавна. И вашето във мене също…. Страх. Страхът разяжда. Всички ни и всичко…. А копнежа, по докосването, ласката, прегръдката, обгрижването, танца… към тях копнежа, си остава. Същият. Да, научих се, като всички „вас“, и „аз“, вътрешно да си го случвам. Да се потапям в блянове за танца ни прекрасен, нежен, за да мога все пак, някак да го изживея, да се радвам, че е. С всичкото. Но в реалноста ни обща на нещото наречено от нас „Земя-планета“, уви не е… Все още, не… Години чакам в туй ми тяло. Последните години осъзнавам, че даже минали са мнооооого векове. През които, ний с „вас“ на всичко друго сме играли, но на танца общ, НАИСТИНА грижовен, мъдър, нежен, тъй както подобава на ИСТИНСКИ човеци, все още, не. Все още не, и още не, и още… казвате ми НЕ! Копнеете и „вие“. Копнеем тайно едни от „други“, но затуй пък дружно. Дружно? Дали това НАИСТИНА е дружно?….. И тъй все още си минават векове. В секундите са, „вътрешни“ и „външни“. Вековете. Всяка секунда, минават векове….. За мен поне, това се случва. Не живея в „земно време“. Истината е, че „вие“ също. Затуй ни се и случва, да се разминаваме, „от време на време“…. Както и да се „срещаме случайно“…. А можем и да кажем едни на „други“: „Хеееее, каква прекрасна тя е, таз „случайна среща“, да потанцуваме.“, да се усмихнем, поклоним, ръцете да си подадем, да вземем, да се изправим и да се понесем с усмивка, песен, глъч, мълчание, възхита от чудесата на света, все така държим се, ръка в ръка, в ръка, в ръка…, оглеждаме се все така с възхита, отпускаме ръце, протягаме ги галещи света, танцуващи и с него, с всяко „нещо“, смеещи се в радост, благодарност, помощ, намиращи все радостта, дори в „тъгата“, „отчаянието“ и „скръбтта“, прегръщащи, разбиращи, че все ЕДНО сме, че вечни сме и всичко вечно е ЕДНО. С доверие, спокойствие и смелост, пак ръце подаваме си, продължаваме във танца да летим. С всичко. Поглеждаме се благо всички, очи спокойни в спокойни очи. Тук на някой може и да му се приспи 🙂 Което е прекрасно. Ще го завием, ако позволи ни и/или нужна му е помощ. И ще знаем, че той сега ще продължи в „други“ пространства да твори и учи/предава. Като се събуди, ако усети го за нужно, ще ни сподели. Ние продължаваме със танца и играта. Завихме го 🙂 А някой „друг“ е гладен. Добре…, да се огледаме. В килерите какво ли има, в хладилниците, складовете, а в градината? Прекрасно! Погалваме и всичко там. Почистваме, където ни подсказва, че е нужно, подреждаме красиво и уютно да му е на всяко нещо. 🙂 И все така във танц, задружно-самостоятелно 🙂 В едно 🙂 В туй „делене“ няма. Туй е невъзможно. Илюзията ни, че е възможно, се оказва, че ЛЪЖА огромна е. И всички/всичко ни превръща във страдалци…. Но незнаем, че поради туй е. Затова го векове въртим, въртим, въртим….

Ако знаех нещата, които знам сега, бих избягала от първият учебен ден и бих се скрила от човеците, ако знаех нещата, които знам сега, бих избягала, когато ме зачеват. Сега, когато знам нещата, които знам сега, търся къде да избягам(разбира се без да търся). Някой би ли ме упътил как?(защото е ясно накъде) Тръгвам боса натам, с отпусната в ключиците ми глава, със семпла, мръсно-бяла, сребрееща рокля. Ръцете ми са покрай тялото, леко повдигнати настрани, защото дланите ми са широко отворени напред. Пръстите на ръцете също, но целите ръце са спокойни, отпуснато-стегнати. Разтворените ми пръсти, все така струят всичко, което всекиму е нужно, наистина щастлив да е той, във вечността. И така се нося, малко над земята, само я погалвам. Така се нося, колкото на всеки му е нужно, навсякъде във Абсолюта. Вземете всичко дето,… ви е нужно и щастие във вечността бъдете, защото сте. И щастие наоколо творете.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmail

Leave a Reply